Аз съм твоето Пси. Обещавам да се грижа за теб!

Аз съм твоето Пси. Обещавам да се грижа за теб!

     Здравей Тяло, аз съм твоето Пси. Ти си мое огледало и, когато човек те погледне, разбира какво се случва с мен. Нещо не ми изглеждаш добре, но понякога просто нямам сили да се погрижа за нас. Толкова много ангажименти в този забързан живот! "Няма време да се глезим."Преди, когато беше малко не ти обръщах много внимание. За теб се грижеше майка ни. Във времето от нея научих, че първо е грижата е за другите, ангажиментите се изпълняват, а ако остане време - почивка. Тя беше уморена, тялото й все приведено над теб, нямаше минута за себе си. Изглеждаше, че няма нужда. Гледах я и си мислех, ти си само инструмент и ще издържиш на всичко, което поискам, когато поискам. Както правеше тя. Трябва да заслужиш почивка и грижа – приятен масаж, хубав аромат, здравословна храна, правене на нищо. Не можеш да почиваш, без да си се изморил. В началото усещах, виждах около себе си много майки, които изглеждаха по-добре от моята. Свежи, оцветени, ухаещи различно и приятно. Бляскави. И се срамувах от моята. За това чувствах вина, не се приемах, но по-лесно беше да не приема теб.

     В годините ти растеше и се променяше. Трудно те понасях. Стоях пред огледалото и намирах недостатъците ти. Сега знам – това са били моите недостатъци, моята матрица. Поливах те обилно с парфюм, рисувах твърде много по теб и те обличах в повече дрехи, за да не забележат другите, да не помиришат некрасивите в теб неща – вината, срама…, знам ли. Исках едновременно да си сиво и безлично, да не те виждат, но имах нужда да се покажем на света, въпреки всичко. Срещах и други такива и ги съжалявах, а всъщност, страдах за нас. За това, че не знам как да ти дам грижа и почивка, за да си добре. За да съм и аз добре. Не знаех как да те приема, защото никой не ме научи на това.

     Стояхме с теб дълго в отрицанието. Намирах за какво да се хванем – твърде много работа, време не достига, това сега не е важно, може и без това да минем. Оправдания, оправдания…

      Но имаше моменти, в които се сещах за теб. Давах ти по малко от нещата, които виждах, че правят другите. Помниш ли? Тогава получавах укори от семейството, защото това били глезотии, защото знаеха по-добре от нас от какво се нуждаем и кое трябва. Но беше хубаво да сме едно. Помня и това как ти ми се отблагодаряваше. Помня твоята свежест и комплиментите на други за това. Толкова хубаво беше. Чувствах, че сме оценени, видени, харесани. Тогава усещах как ставаш леко и гъвкаво, всичко се получаваше лесно и бързо.

    И ето ни – вече не сме деца, пубертетът мина отдавна. Благодаря ти, че ден след ден, години наред се съобразява с мен и бе вярно на каузите ми. Нещо не ми изглеждаш добре днес. От какво имаш нужда? Знаеш ли? Мълчиш. Трудно е да разбереш, когато никой не те е питал до сега. Обещавам вече да го правя често. Осъзнах, цената на обратното е да те обрека на преждевременна старост. Себе си – също. Не искам. А ти? Видях какво се случва с другите. Сега искам да ти дам вниманието си. Сигурно не много, но достатъчно. Малко грим, свежа кожа, приятен аромат, отмора. Защото, всъщност, аз те обичам.

Специално за Balla G Life  от Н. Ненова, психолог, психотерапевт - автор